Голямата лъжа за „огромната администрация“ и малката истина за богопомазаните в силовите ведомства – МВР и МО

Всеки път, когато бюджетът започне да се пропуква, на политическата сцена се появява едно и също заклинание: „Ще съкратим администрацията.“ Звучи решително, носи аплодисменти и създава усещането, че някой най-накрая ще се пребори с „армията от чиновници“. Само че числата казват нещо съвсем различно. България има близо 570 хиляди души в публичния сектор, но реалната държавна администрация в министерства, държавни агенции, комисии и централни административни структури е едва около 56 хиляди души, а в общинските и областните администрации заетите са едва 36 хиляди. Всичко останало са учители, лекари, медицински сестри, полицаи, военнослужещи, социални работници, работници в социалните домове, библиотекари, музейни специалисти и още десетки професии, без които държавата просто спира да функционира.

И точно тук започва политическата лицемерна игра.

И тогава започва политическата магия – смесват се понятията „бюджетен сектор“ и „държавна администрация“, за да изглежда, че някой ще прави революция, а всъщност говори за съкращения в една сравнително малка част от публичната система.

Да направим проста сметка.
Ако се съкратят 10% от тези около 56 хиляди души в централната администрация, това означава приблизително 5600 служители. Политическият ефект ще бъде огромен – пресконференции, фанфари, лозунги за „раздутата държава“. Финансовият ефект обаче ще бъде далеч по-скромен от внушенията. Още по-абсурдно звучи тезата, че ако държавните служители започнат сами да си плащат осигуровките, бюджетът едва ли не ще „излезе на плюс“. Това е чиста счетоводна илюзия. Държавата не открива нов източник на приходи – тя просто мести пари от единия си джоб в другия. За консолидирания бюджет това не създава чудодейни милиарди.

Истинският проблем е друг. В България от години се продава една удобна политическа легенда – че държавата е бедна, защото чиновниците са много.

Само че статистиката показва друго. От близо 570 хиляди души в публичния сектор около 90% не са „чиновници“, а хора, които преподават на децата ни, лекуват болните, пазят обществения ред, защитават границите или се грижат за социалната система. Да наричаш всички тях „администрация“ е или неразбиране на елементарни факти, или съзнателна манипулация.

Разбира се, никой не твърди, че администрацията не трябва да бъде оптимизирана. Напротив – там има дублиращи се функции, излишна бюрокрация и цели структури, които могат да бъдат дигитализирани или преструктурирани. Но истинската реформа означава анализ на функциите, електронно управление и премахване на ненужните процеси, а не механично рязане на проценти, за да изглежда добре в телевизионните новини.

Защото ако реформата се изчерпва с това да освободиш няколко хиляди чиновници и да обявиш победа над „раздутата държава“, това не е реформа. Това е политически пиар, маскиран като икономическа политика. А когато цифрите се използват повече за внушения, отколкото за анализ, обществото отново остава с усещането, че някой е решил проблема – докато всъщност е сменил само заглавието на пресконференцията.

Богопомазаните силови ведомства – на какво се дължи оглушителното мълчание
Никой не говори сериозно за реформа в Министерството на вътрешните работи, ДАНС, ДАТО, Държавна агенция „Разузнаване“ (ДАР) и Служба „Военно разузнаване“. Никой не говори за оптимизация в Министерството на отбраната. Там темата е табу. Защо? Защото това са най-големите силови структури на държавата, с огромен административен апарат, с политическо влияние и десетки хиляди избиратели. С хиляди назначени „наши хора“ по върховете. Там всяка реформа носи политически риск. А политиците не обичат риска. Те обичат влиянието.

Много по-лесно е да насочиш прожекторите към онези 56 хиляди чиновници в централната администрация и да обявиш, че точно те са виновни за бюджетния дефицит. Звучи добре. Само че е удобно, а не вярно.

Още по-интересно е друго. През последните години именно в силовите ведомства често се превърна в практика да се назначават хора по политическа линия, да се раздуват структури, да се създават нови дирекции и отдели. Не защото държавата винаги има нужда от тях, а защото всяка власт има нужда от лоялни назначения. Именно затова никой не смее да отвори тази тема. Там има твърде много „приятели“, пардон – интереси.

И не, тук не говорим за редовите полицаи, за войниците ни, за пожарникарите, за служителите на телефон 112. Не говорим за хората, които с достойнство и гордо вдигнати глави служат в полза на нас и на нашата Родина. На тях трябва да благодарим, че изпълняват своя дълг към обществото, към всички нас.

Говорим за „язвата“ в тези системи – богопомазаните назначенци с най-високите заплати и нулев принос за гражданите, а често и с откровена вреда за държавата.

Истинската реформа би изглеждала съвсем различно. Тя би започнала с пълен одит на всички държавни структури – включително МВР, Министерството на отбраната, специалните служби, агенциите, общинските администрации и централната администрация, разбира се. Би се анализирало къде има дублиране на функции, къде има излишни звена и къде технологиите могат да заменят бюрокрацията. Но подобен разговор изисква политическа смелост и честност.

Затова вместо реформа получаваме удобна пропаганда.

Създава се впечатлението, че държавата ще бъде спасена, ако бъдат съкратени няколко хиляди чиновници, докато десетки хиляди служители в силовите ведомства остават извън всякакъв дебат. Така се оформят две категории държавни служители – едните са постоянно сочени като виновници за всички проблеми на бюджета, а другите изглеждат политически недосегаеми. И разделението е налице, а ползата от него е за властимащите и олигарсите, а не за хората на труда.

И ако някой наистина иска да говори за реформа, нека започне с един прост въпрос: защо ножицата винаги се насочва към най-малката част от държавната машина, а никога към най-големите и най-защитени структури? Докато няма честен отговор на този въпрос, всяка приказка за „оптимизация на администрацията“ ще остане това, което е и днес – политически спектакъл, а не истинска реформа.

На база последните официални данни картината изглежда приблизително така:
Централна администрация (министерства, агенции, комисии, териториални администрации, специалните административни структури и др.) – 55 998
Общински администрации – 35 015
Областни администрации – 1 004
Специализирани териториални администрации – около 6 400 (НАП, АПИ, РИОСВ, РЗИ и др.)
МВР – около 50–52 хил. служители (общ щат)
Министерство на отбраната и Българската армия – около 37–40 хил. души (военнослужещи и цивилни)
Образование – общо 157 579 в публичния сектор
– училищно образование – около 90–95 хил.
– висше образование – около 30–35 хил.
– детски градини и други – около 30 хил.
Здравеопазване и социални дейности (публичен сектор) – 139 490
Култура, музеи, библиотеки, театри, спорт – 15 608

Какво показват данните
Само хората, които са пряко на бюджетна издръжка в основните публични системи, са приблизително:
• държавна администрация – 56 хил.
• териториална администрация – 42 хил.
• МВР – около 52 хил.
• отбрана – около 39 хил.
• образование – 158 хил.
• здравеопазване и социални дейности – 139 хил.
• култура и спорт – 16 хил.

Това прави около 500–510 хиляди души, без да се включват държавните предприятия, съдебната власт, БНБ, НОИ, НЗОК и други публични институции и структури. Отделно НСИ отчита средно 569 271 заети в публичния сектор през 2025 г., което включва всички публични институции и бюджетни организации.

Най-важният извод

От тези близо 570 хил. души, класическата държавна администрация (министерства, агенции, комисии и другите централни административни структури) е едва около 56 хиляди души.

Тоест:
• около 10% от всички заети в публичния сектор са чиновници и работници в централната администрация;
• останалите 90% са учители, лекари, медицински специалисти, полицаи, военнослужещи, социални работници, културни дейци и други служители на публичната
система.

Това разграничение е важно, защото в обществения дебат често се смесват понятията „бюджетен сектор“ и „държавна администрация“, а те не са едно и също. И никога не са били. А ние като общество не можем да съществуваме без нито една от тези системи. И никога няма да можем.